Из проповедите на поп Богомил

Втора проповед

Не дойдох, братя, да ви поучавам,

а да се изповядам.

Защото най-добра поука за човека

са греховете на съседа.

Не съм дошъл да ви раздавам хляб,

а да ви дам да разберете, че сте гладни.

Не съм дошъл да ви освобождавам,

а да ви дам да разберете, че сте роби.

И не ви нося светлина,

а вятър.

Не се страхувайте от вятъра.

От него се боят доволните —

тези, които искат да е вечно тъй,

както сега:

да пада вечно плодоносен дъжд — над техните нивя,

да грее вечно животворно слънце — над тяхната земя,

да няма мълнии и бури — над тяхната глава,

да не прииждат черните реки — до техните къщя.

А вий не се страхувайте от вятъра.

Той кара ниски, угоени облаци,

в утробата им се спотайват

потопи и светкавици.

Дойдох да ви се изповядам, братя:

че аз съм вятър и искам вие също

да се превърнете на ветрове. Ако ли не —

ще си останете до века тъжни роби,

без даже да усещате това.

(А пред учениците си:)

На вас пък казвам тъй:

Най-бързият и труден път към свободата

е подчинението. Намерете

най-лошия и злобен господар

и му се подчинете. Роби му станете

и всичките му воли изпълнявайте.

Тогава всяки ден сърцето ви ще става

все по-широко и свободно.

А като сетите, че господарят

е станал роб,

тогаз го напуснете милостиво.

Трета проповед

(За лука)

Както и друг път съм ви думал, братя,

под този същия столетен дъб,

окичен с конци и със мъниста,

богът на прадедите ви — изходих

безкрайни прашни пътища

и снежни планини и равнини горещи

с напукани от жажда устни.

Какво съм дирил аз, безумният?

Дирил съм своя бог.

Аз нявга бях служител на Разпнатия,

ала когато вникнах, се задвоумих:

умрял — а после?

Възкръснал бил. А после?

Защото, ако няма „после"

ще има скучна вечност,

то значи — смърт!

Бог смърт ли е?

В една земя далечна

се кланят на друг бог. По ми хареса,

защото не е сам: насреща има друг, на него равен.

Та можеш да избираш с кой да си.

А двамата се бият вековечно.

Тогава след въпроса идва отговор: борба.

Душата ми се съблазни да вдигне светъл меч

и да се бие — да надвие единия от тях,

когото бях избрал.

Но после си помислих, че е грях

единият над другия да тържествува,

защото после ще остане пак един

и всичко ще започне отначало

и няма пак да мога да избирам.

И отврати ми се накрай душата

от чужди богове и от безверници.

Затуй поех обратно път към вас,

към родната земя със пъстри длани.

 А пътищата се оплитаха пред мене

като голяма паяжина, хвърлена

от демони и богове, за да ме хванат.

А да налучкам пътя си за тука,

ме водеше едничък спомен —

мирисът на лука.

Ах, мирисът на лука,

препържен вън пред къщата от мама, или

начукан със юмрук от татко. Двама

седиме и преглъщаме със хляба

лютивите му вкусни люспи... Знайте, братя,

земята е от дявола създадена

и мъдрите от нея се отричат.

А все пак да оставим на монасите

да мънкат и свети слова да сричат,

а ние да живеем като лука:

да храним хората и да ги караме да плачат.

 

И тъй не дойдох да ви проповядвам утешение,

нито страдание. А дойдох да ви кажа —

да се отричате от всичко, що обичате,

и да обичате онуй, което ще отричате.

(А насаме пред учениците си:)

Ако разбирате не думите, а смисъла,

вдълбайте в паметта си туй написано:

за да постигнете духовната сполука,

ви казвам аз, учителя ви,

изтребете лука!

Ала когато тръгнете за рая,

вземете луковица със опашка дълга.

Тя може и да ви потрябва,

ако решите да се издигнете  —

или да слезете.

Четвърта проповед

(За скитничеството)

Тръгнете да скитате, братя.

Сега сте корени, забити в пръстта.

Задържат ви със твърди клони овощните дървета,

житата са ви вързали със златни възли,

земята ви е оковала с глинени вериги.

Надуйте мишци, отскубнете се

и тръгвайте да скитате

по пътищата на земята.

Ще ви се мяркат дървета непознати,

които ще ви мамят с песните

и с аромата на цвета и плодовете си,

за да останете при тях.

Но вий познавайте коварната им песен.

След вас страхът ще съска

с копия зелени и свирещи стрели.

Но вий, свободните, ще сте по-бързи:

движението носи свобода.

По пътищата си ще срещнете

и зверове, и идоли, и хора.

Със зверовете се сдружавайте,

а после ги убивайте.

На идолите се покланяйте,

а после ги разбивайте.

С хората се разговаряйте,

а после ги оставяйте.

Така ще носите на всички свобода,

омраза и любов и милосърдие.

(А насаме пред учениците си:)

Но ако искате свободни

да бродите по всички пътища

подземни и надземни —

не се помръдвайте от мястото си

и неподвижни съзерцавайте дълбоко

едно от тези жълтички цветя

и му се помолете най-смирено

да ви превърне скоро на глухарче.     

 

Пета проповед

(За дърветата - откъс)

За да умеете да съединявате,

учете се най-първо да разделяте.

Затуй ви проповядвам бог и дявол

Когато си отида, кой ще ви учи?

Не смейте да се учите от камъка,

не е за вас.

Учете се от нашите дървета.

Учете се например от дъба.

Той е най-мощното и най-огромното дърво,

а ражда дребни плодове — храна за свинете.

Учете се от кестена.

Лете листата му са най-милостивите,

а плодовете му наесен — най- бодливите,

Учете се от трепетликата.

Листата й трептят еднакво,

когато духа вятър и когато

наоколо е пълна тишина.

Най-вече се учете от тополата.

Тя пуща много малко клони встрани,

да има сили да се извиси...

Седма проповед

(Т.н. „Гневна")

Простете, братя, днес съм разгневен.

И не на вас — на всички хора.

А вий не сте ли хора?

И не на вас — на всички богове.

А вий не сте ли богове?

Разказват мъдрите, че бог ви бил изваял

със любеща ръка

по своя образ и подобие.

И мислел, че ви е направил съвършени.

Не съвършени, а невинни ви е направил той.

То значи — не сте знаели добро и зло,

то значи — малко глупави, макар и чисти,

за рая му достойни.

Но колко струва чистотата, неминала през кал?

И Сатаната, мъдрият, не ви харесал.

„Направил ви е бог — тъй казал той —

като дърветата и като бръмбарите,

като невинните овчици с бели сенки.

Но вий не сте дървета, нито бръмбари,

нито овчици, а човеци!"

И казал още Сатаната милостив:

„Изяжте тази ябълка, за да познаете

кое добро е и кое е зло,

та като минете през злото и доброто

 

като през огън и през лед,

вий ще получите и мъдрост, и познание

да можете сами да изберете.

А рая, там — какво?

То също, ако аз ви бях създал и сложил в ада.

(Защото ще ви кажа тази тайна:

в мига, когато бог създаде рая,

аз пък създадох ада —

за да спася вселената от смърт.)

Та за да минете през много изпитания,

да се изпълните с мъдрост и познания

и да си посадите рай — ваш рай

след много черни и зелени векове,

на вас сега ви трябва не божи рай,

ни дяволския ад  -

        земя ви трябва!

(Защото друга тайна ще ви кажа:

без бога даже аз

не мога много.)

На добър път и запомнете:

от мъките си земни се учете,

не бързайте веднага да избирате

блаженството, доброто,

повлечени от спомена за рая.

Понявга по-добре за вас ще бъде

да изберете мъката и злото.

А пък кога какво ще трябва да избирате,

ще се научите сами.

Не се осланяйте на откровения и чудеса."

Тъй ви говореше и поучаваше

мъдрият Сатана. И бог не го възпря.

А вие, що?

Приемате с примирение това, което

животът ви поднася. Без избор.

Вий не живеете, вие понасяте живота

като животни!

Какво говоря?!

Вие забравихте доброто на животните

и на дърветата,

а само злото от човешкото научихте!

Жестоки към по-слабите

като най—злите хищници,

вий се преструвате на мъртви бръмбари

пред силните.

Рекат ли ви: убивай! — вий убивате.

— Коленичете! — Вие коленичите.

И тайно в сърцето си желаете

не да изчезнат господарите,

а вий самите да сте господари...

Невежата би рекъл, че сте избрали дявола. Но не!

Избралите гласа на Сатаната

извършват злото с онази чистота и гордост

и смирение,

с която избралите към Бога пътя

творят добро. А вие?...

Реших да ида в горите тилилейски

и там като безумен да крещя и поучавам

дървета, гущери и зверове,

които нямат нужда от поука...

Простете, братя, днес съм разгневен.

И не на вас, нито на боговете.

На себе си съм разгневен...

(И насаме пред учениците си:)

Аз казах, че съм разгневен.

На вас ви казвам: не, а съм отчаян!...

Във древна книга, там далеч, на изток,

прочетох стих такъв:

„Един човек ридае в черна бездна.

А горе в ароматна нощ

едно Дете на флейта свири нежна песен..."

Къде е туй дете? Кога ще дойде?

Ако разбрахте, ще разберете и

защо съм тъй отчаян в мойта бездна...

 

Осма проповед

(С притча)

Дочух, че между вас

говорели, че аз

не съм учител истински,

защото древните учители

са поучавали с притчи и сказания.

Не съм ви казвал никога, че съм учител,

още по-малко пък — светец.

 Но нека бъде тъй. И аз

ще ви разкажа притча. И тогаз

да видиме дали ще станете по-мъдри.

Живял в древни времена един мъдрец.

Той стигнал до висока мъдрост и наука,

като седял кръстом и съзерцавал

една старинна делва, на която

с ръка на бог били изписани отдавна

великите и тайнствени символи

на най-върховно знание... В мига,

когато старият мъдрец усетил,

че ще достигне истинското съвършенство

о, чудо! —

един овен отнейде долетял

със тежък камък в устата

и пуснал камъка връз делвата,

която се строшила на хиляди парчета.

(Но ще попитате: как тъй — овен?

Овенът не лети, не носи камък!

Ако ли бях ви казал, че орел

е камъкът донесъл, де е чудото?

А нали притчи чакате и чудеса?)

Отчаен закрещял светецът,

че всичките му трудове напразно

са отишли, че няма да узнае

висшата мъдрост — и да влезе в рая.

И както гледал купа с парчета

от делвата, решил да се потруди

и залепи строшените парчета,

за да довърши делото велико.

Три години старикът работил и дни, и нощи,

и би работил невем толкоз още,

ако не водели ръката му

голяма жажда и голямо вдъхновение.

А дяволът (той винаги е там,

където става нещо по-голямо)

седял и гледал как дълбокият мъдрец

работи денонощно в пот потънал,

как слепва мънички частички суха глина,

и се уплашил: ще успей старикът

да слепи делвата отново и открие

това, което му оставало да знае,

за да заслужи рая (всеки знае,

че дяволската работа такваз е —

по-малко хора да узнаят

пътя за рая.)

Затуй, когато вазата била готова

и старецът, припаднал от умора,

заспал, явил се дяволът и бързо

отнесъл и укрил във тайник тази делва.

На утрото се върнал при старика

и тихо го повикал:

— Аз ти откраднах вазата, що с толкоз труд

ти залепи отново, да откриеш

със нея мъдростта и рая.

Ще ти я дам, ако подпишеш само

с кръвта си, като си отвориш малка рана,

че след смъртта ти твоята душа

ще бъде моя. Не я искам аз

за друго, а да мога с нея

и аз да се очистя и се слея

с твойта мъдрост и с твоя рай.

„Задръж си делвата — отвърнал му  мъдрецът -

Тя ми не трябва вече, до бога, за да стигна."

И старецът с мъка се надигнал,

написал на дъска с красиви букви:

„Залепвам грънци счупени",

излязъл и я сложил пред вратата.

Поклатил дяволът глава и си отишъл.

„От старост и умора се сащисъл

старикът" — дяволът помислил

и се зарадвал, че и тоз мъдрец

ще си остане

за мъдростта слепец.

А вий как мислите?

Какво ще значи тази дълга притча?

Ще ви го кажа, за да се не мъчите:

най-кратката пътека, водеща за рая,

е винаги да правиш туй,

което съвършено знаеш.

 (И само пред учениците си:)

За вас друг смисъл има тази притча.

Ако желаете от дявола да се освободите,

правете се на юродиви и безумни.

Защото няма никой от него по-разумен

ни на земята, нито на небето.

А знае се, че най-разумният

от лудия като от огън бяга.

Единадесета проповед

(“Тайна”)

(Само пред учениците си:)

Не се чудете, братя, че пред тях

едно говоря, а пред вас обратно,

а се учете да съединявате

обратните неща, за да сте Старци.

В книгата свещена тяхна пише:

Бог е добро.

Но има ли добро без зло?

Като отричат дявола, те бога си отричат.

 Онези бедни братя вън

аз поучавам, та да знаят,

че има бог и има дявол

и че тежат еднакво на везните.

А вас ви уча: слейте във едно

в себе си и бог, и дявол.

Тогава само ще владеете

цялата тайна за човека,

за духовете и за камъка.

В книгата им пише още:

Бог е любов.

Но как ще разбереш, че любиш,

ако не мразиш?

И можеше ли съвършено да обичате,

без в тоя миг и пак тъй съвършено

да ненавиждате?

Онези бедни братя вън

аз уча да обичат своя къшей,

гиргината в своята градина,

кокошката и бялото яйце,

свинята, житото, децата си и пъна,

да мразят царедворци и попове,

да мразят бурени, палати и ножове,

защото тъй ще станат те човеци.

На вас пък казвам:

слейте в сърцето си

 голямата любов с голямата омраза,

за да умеете да съзерцавате

едновременно

небето и земята,

да стане тайната небесна

и тайнството земно едно нещо.

И да сте съвършени.

Бъдете пламъци, горящи във вода.

Излезете ли пък да поучавате,

разделяйте се милостиво:

за жадните вода бъдете,

за зъзнещите — огън.

Това ще ви потрябва, братя,

когато ще се качите на кладата.

А вие се подготвяйте да слеете

живота и смъртта в едно,

та да сте чак до памтивека

и след това дори.